БЛОГ

Пишещ vs. непишещ човек

Пишещият човек трябва – длъжен е – да се различава от непишещия. Не стига да има какво да (раз)каже, макар да е важно и дори задължително условие, за да посегне към „листа“ (преди 20 години тази дума нямаше да е в кавички). Трябва да разполага с достатъчно богата култура и езиков инструментариум, които му позволяват:

• да жонглира свободно с думите

• да нарушава съзнателно правилата

• да предвижда възможните прочити

• да „убива любимците си“ (по Стивън Кинг), когато не принадлежат на текста

• да внимава с паронимите

• да уважава синонимите

• да не прекалява с удивителните

• да бяга от клишетата

• да мисли без многоточия

• да не крещи истините си

• да мълчи непресторено

• да знае, че винаги може и по-добре

• да има респект към тези преди него

• да чете гладно, любопитно, възторжено/критично

• ДА СТЪПВА НА ПРЪСТИ В ПОЛЕТО НА ДЪЛГОВЕЧИЕТО.

ДОСТОВЕРЕН = ВЕРЕН?

Когато пишат, носителите на езика разчитат преди всичко на вроденото си езиково чувство и правят справки с тълковния речник далеч по-рядко, отколкото един чужденец например. За хората, които работят с езика, това важи с още по-голяма сила.

Както е известно, редакторската работа включва различен тип намеси в съдържанието, сред които е замяната на неправилно/неточно/неуместно употребени думи. Такава например е замяната на „достоверен“ с „верен“ в примери от типа „Служителят проверява доколко информацията в приложения документ е достоверна“.

Защо считаме използването на думата в подобен контекст за неправилно?

Според нас „достоверен“ означава „приличащ на верен/който може да се приеме за верен“, но не и „верен“. Защото достоверен източник на информация е надеждният, този, на който/когото може да се има доверие, без непременно да бъде считан за последна инстанция на истината. Също така не бихме могли да кажем, че уменията, опитът и квалификацията, които сме посочили в автобиографията си, са достоверни. Звучи като да сме излъгали, като да сме ги представили за верни и приложими към личността си, пък те да не са. Достоверният разказ на някого не го прави верен, точен и истинен само защото е пълен с подробности например. В литературата достоверността прави текста по-убедителен…

Правилно ли разсъждаваме обаче? Решихме да проверим.


ДОСТОВЀРЕН, -рна, -рно, мн. -рни, прил. На когото може да се вярва, който не подлежи на съмнение; истински, сигурен, верен, точен.

◊ Достоверно доказателство. Юрид. Доказателство, което съдът и законът приемат за вярно поради условията, при които е възникнало.

Източник: ечник на българския език (онлайн).


Е, оказа се, че вътрешното ни езиково чувство години наред ни е карало да се придържаме към по-тесния, юридически, обхват на думата, т.е. че поправката съвсем не е наложителна.

Нещо продължава да ни притеснява обаче. Питаме се можем ли да сложим знак на равенство между „м о ж е да се вярва“ и „не подлежи на съмнение“? Имаме проблем и с разбирането на част от примерите в речника, по-специално на илюстриращите основното значение (тук ще посочим само двата, които ни се струва, че наливат вода в нашата мелница – на стесненото разбиране на понятието):

  • Колкото за кирилицата, множество достоверни факти ни доказват, че тя е била измислена от 861 до 862 г.

Разсъжденията ни: В този случай е напълно разбираемо фактите да бъдат наречени „достоверни“ поради отдалечеността във времето и естеството на този вид съзидание, което по принцип би било трудно да се датира с точност.

  • В книжката на Асен Златаров особено ме поразяваха ония страници, дето той описваше срещите и разговорите си с полуслепия Яворов през последните му дни. Това бяха точни предавания на достоверни, отговарящи на действителността данни.

Разсъжденията ни: Тук става дума за лични срещи между приятели, в чиято достоверност не би следвало да има съмнение, ако не бяха обвиненията срещу поета. Тоест на този пример повече му отива да илюстрира юридическото, а не основното значение.

Горните разсъждения ни убеждават, че имаме известни основания да се придържаме към по-стеснения обхват на думата и да правим въпросната замяна, с други думи – да продължим да „грешим“, но вече информирано.

В заключение ще кажем, че конкретният казус е само поредното доказателство, че работата с езика изисква внимание и неуморно усърдие в търсене на правилността. Дълбоки води, в които и да умееш да плуваш, можеш да се удавиш.

Честит най-български ден!

 

Едно от очарованията на 24 май е в неговата красива образност. Кога друг път ще кажем „книжнина“, „книжовност“, „народе“, „бъднини“! Кога друг път ще изберем перото и мастилницата, свитъка и запалената свещ, за да се пренесем в усърдието на бавното, усърдното, надмогващото мрака – буквално – и търсещо благословение изписване на всяка чертица от буквата!

Днес се къпем в светлина, но очите ни са затворени.

Днешният ден е символ, повод за размисъл и светла тъга. Достойни ли сме? Накъде вървим? Какво четем? В какво се взираме? По какво ни изтичат очите? Как си служим с думите? Помним ли, че писаното остава?

Честит най-свиден, най-светъл, най-български ден!
Поклон пред всички хора на духа и словесността!

 

Гостуваме на Фестивал на детското четене

Добрата книга изисква търпение, мисъл, любов и грижа. Детската – два пъти повече. Защото има повече цели пред себе си: да дава знание и да възпитава, да учи през забавление, да формира вкус и отношение – към себе си и другите, към природата и света, към близкото и далечното, към реалното и фантазното. В детската книга всичко е важно – колкото текстът, толкова и цялостната визия. Там любовта си личи и те кани да я последваш.

Повече

За контакт

„Редакторите БГ“ ЕООД
📞: (+359) 0887 973 436
📧: redaktoritebg @ gmail.com

Последвайте ни