Днес (12.06.2025 г.) в сутрешната прогноза за времето, излъчена по една от националните телевизии, говорителката съобщи, че можем да очакваме високи температури и „станалите тенденциозни следобедни валежи“.
Езиковото ни чувство се задейства на мига – да, може да се каже, че има тенденция да вали следобед, но на валенето (валежите) не може да се припише качеството „тенденциозност“.
Повече →
Ако искате да подобрите нивото на съдържанието, което създавате, бихте могли да прибегнете до следните 3 изпитани похвата:
📢 Прочетете текста на глас – това ще ви помогне да уловите несъвършенствата в ритъма и цялостното звучене.
👪 Помолете някого (близък, колега, дете – според естеството на текста) да чуе написаното и поискайте обратна връзка по отношение на:
Повече →
Пишещият човек трябва – длъжен е – да се различава от непишещия. Не стига да има какво да (раз)каже, макар да е важно и дори задължително условие, за да посегне към „листа“ (преди 20 години тази дума нямаше да е в кавички). Трябва да разполага с достатъчно богата култура и езиков инструментариум, които му позволяват:
• да жонглира свободно с думите
• да нарушава съзнателно правилата
• да предвижда възможните прочити
• да „убива любимците си“ (по Стивън Кинг), когато не принадлежат на текста
• да внимава с паронимите
• да уважава синонимите
• да не прекалява с удивителните
• да бяга от клишетата
• да мисли без многоточия
• да не крещи истините си
• да мълчи непресторено
• да знае, че винаги може и по-добре
• да има респект към тези преди него
• да чете гладно, любопитно, възторжено/критично
• ДА СТЪПВА НА ПРЪСТИ В ПОЛЕТО НА ДЪЛГОВЕЧИЕТО.
Когато пишат, носителите на езика разчитат преди всичко на вроденото си езиково чувство и правят справки с тълковния речник далеч по-рядко, отколкото един чужденец например. За хората, които работят с езика, това важи с още по-голяма сила.
Както е известно, редакторската работа включва различен тип намеси в съдържанието, сред които е замяната на неправилно/неточно/неуместно употребени думи. Такава например е замяната на „достоверен“ с „верен“ в примери от типа „Служителят проверява доколко информацията в приложения документ е достоверна“.
Защо считаме използването на думата в подобен контекст за неправилно?
Според нас „достоверен“ означава „приличащ на верен/който може да се приеме за верен“, но не и „верен“. Защото достоверен източник на информация е надеждният, този, на който/когото може да се има доверие, без непременно да бъде считан за последна инстанция на истината. Също така не бихме могли да кажем, че уменията, опитът и квалификацията, които сме посочили в автобиографията си, са достоверни. Звучи като да сме излъгали, като да сме ги представили за верни и приложими към личността си, пък те да не са. Достоверният разказ на някого не го прави верен, точен и истинен само защото е пълен с подробности например. В литературата достоверността прави текста по-убедителен…
Правилно ли разсъждаваме обаче? Решихме да проверим.
ДОСТОВЀРЕН, -рна, -рно, мн. -рни, прил. На когото може да се вярва, който не подлежи на съмнение; истински, сигурен, верен, точен.
◊ Достоверно доказателство. Юрид. Доказателство, което съдът и законът приемат за вярно поради условията, при които е възникнало.
Източник: ечник на българския език (онлайн).
Е, оказа се, че вътрешното ни езиково чувство години наред ни е карало да се придържаме към по-тесния, юридически, обхват на думата, т.е. че поправката съвсем не е наложителна.
Нещо продължава да ни притеснява обаче. Питаме се можем ли да сложим знак на равенство между „м о ж е да се вярва“ и „не подлежи на съмнение“? Имаме проблем и с разбирането на част от примерите в речника, по-специално на илюстриращите основното значение (тук ще посочим само двата, които ни се струва, че наливат вода в нашата мелница – на стесненото разбиране на понятието):
Разсъжденията ни: В този случай е напълно разбираемо фактите да бъдат наречени „достоверни“ поради отдалечеността във времето и естеството на този вид съзидание, което по принцип би било трудно да се датира с точност.
Разсъжденията ни: Тук става дума за лични срещи между приятели, в чиято достоверност не би следвало да има съмнение, ако не бяха обвиненията срещу поета. Тоест на този пример повече му отива да илюстрира юридическото, а не основното значение.
Горните разсъждения ни убеждават, че имаме известни основания да се придържаме към по-стеснения обхват на думата и да правим въпросната замяна, с други думи – да продължим да „грешим“, но вече информирано.
В заключение ще кажем, че конкретният казус е само поредното доказателство, че работата с езика изисква внимание и неуморно усърдие в търсене на правилността. Дълбоки води, в които и да умееш да плуваш, можеш да се удавиш.